Из книгата "Изместването на страха" на Цветанка Еленкова

В своя предговор към книгата „За Бог и човека” с бо­гословски стихотворения от свети Григорий Назиан­ски[1] преводачът Питър Гилбърт пише: „Ако поезията на Григорий звучи „модерно” за времето си, то не е вън от неговото богословие, а напротив. Този факт е сви­детелство за чистотата на богословското му разбира­не, за способността му да обясни човешкото затрудне­ние толкова добре”[2].

И наистина богословът, аскетът свети Григорий е неразделно свързан с поета до степен, в която, когато го­ворим за неговата поезия, я идентифицираме с аскезата, а когато говорим за аскеза, неминуемо пред нас изникват неговите стихотворения и слова. Аскезата (гр. άσκησις) е упражнение, монашеска дисциплина, която цели с изпъл­нението на определени действия като пост, бдения, мо­литва, псалмопения, постоянна мисъл за смъртта, По­каяние, сълзи, труд и др. да се извиси човек близо до Бога, да се подготвят неговото тяло и душа за обожение. Още през II в. свети Ириней Лионски е заявил прословутата богословска максима, касаеща смисъла на Боговъплъще­нието: „Синът Божий стана Син Човешки, за да може и Синът Човешки да стане Син Божий”[3]. По същата тази линия на оприличаване в Бога е поставен и житейският път и творчеството на свети Григорий. Но те не са све­дени само до неговата личност. Когато той пише за себе си, винаги визира другите – неговите приятели или вра­гове, бъдещите поколения. Намирайки винаги решение на трудностите в единението с Бога, в смирението, в оп­риличаването с неговите апостоли, със старозаветните пророци, със страданията и учението на Спасителя.

Така например, когато говори за „горещата си кръв”[4], винаги прибавя колко важно е да се обуздаят „недисцип­линираните сили”[5], които ни отнасят. Когато говори за бунтарството срещу „тиранията”[6] на баща си, вина­ги прибягва до Светия Дух да прости богохулството му и неподчинението на родителите (нека не забравяме, че във времето на Късната античност през бурния IV в. на създаване на сплав между християнството и класичес­ката култура, за което е отговорен самият Григорий и останалите двама кападокийци, децата са били твърде зависими не само финансово, но и морално от своите родители). А когато става дума за идентифициране с напредналата възраст, Григорий пише, че една от при­чините да твори е да изпее „своята лебедова песен”[7], да намери утешение сред страданието на болестите.

Между тези два откъслека от време протича из­пълненият с перипетии, но и с упорство негов живот за налагане на чистата православна вяра сред залято­то от ереста на арианството общество и поразената Църква. Всичко това свързано с епископството му в Константинопол и с по-интровертното му съществу­ване в манастир и в усамотение, когато в последните си години се отдава на творчество. По този повод митрополит Иларион Алфеев пише, че свети Григо­рий Богослов е и „родоначалник на образованото мона­шество”[8]. Без изцяло да се придържа към монашеските обети – девство, нестяжение и послушание (за него е характерно само първото от трите), той още от млада възраст избира да живее „философски живот”[9] в името на Бога, което означава да приложи класическо­то си образование в служба на богословието, в стремеж към Бога, да живее живот на аскет сред света. Това е и най-голямата болка на светеца, за която никога не престава да пише. Стиховете му, както и словата му са изпълнени с една непрекъсната жалба по бедствията и тъгите на душата му. Причините за това Бруукс Отис в своето есе „Тронът и планината”[10] намира предимно в изключителната обдареност на Григорий, до степен, в която това рискува християнския му интегритет.

Но кой всъщност е свети Григорий Назиански?

Той е ненадминат богослов – на него се дължи фор­мулирането на тринитарния догмат в Символа на вя­рата, на божествеността на Светия Дух и монархията на Отца; оратор – отличен студент на Атинската ака­демия, сравняван в умението си с Демостен, екзегет – силно повлиян от Ориген, създава обемно творчество от стихотворения, почиващи върху Библията; мистик – използване на символите на светлината като оли­цетворение на Бога и разглеждане не на географските топоси – пустините на Палестина и Сирия като оби­талище на демони, но на човешките вътрешни пусти­ни; творец – най-изтъкнатият християнски поет на своето време, доказва, че християнската поезия не е по-маловажна от старогръцката; монах – голяма част от своя живот прекарва в манастири (манастира на не­говия приятел свети Василий Велики в Понтос, манас­тира на света Текла в Селевкия – там е духовен отец на монахините); презвитер и епископ – на два пъти е интронизиран – за епископ на Сасима и по-късно на Кон­стантинопол, временно поема това служение и в Нази­анз след смъртта на баща си; верен син и приятел – въп­реки конфликтите със своя баща, винаги се отзовава на неговите изисквания и молби (смята за най-важно в жи­вота на поклонника „да отдадеш най-велика почит след Бога на своите родители / защото от тях сме получили знанието си за Бога”[11]), остава докрай верен на приятел­ството си с Василий, което определя като обитаване­то на „една душа, съединена в две отделни тела”[12].

Свети Григорий Богослов е изключително плодотво­рен автор. Той е написал повече от 19 000 стиха, като ос­новните направления, в които твори, са богословското и историческото (по класификацията на бенедиктин­ския монах Дом А. Б. Кайлау). Той разделя по-нататък стихотворенията му на две подгрупи – богословските на догматични и морални, а историческите – на стихо­творения за себе си и стихотворения за другите. Григо­рий е автор също така на 44 слова и огромно количест­во епистоларна литература – 241 писма. Цялото това наследство прави 4 тома в Πατρολογία Γκρέκα – от 35. до 38. включително. Както вече стана дума, животът на светеца съвсем не е бил лесен. Главната драма на негово­то битие се състои в решението му още като млад сту­дент в Атинската академия да води философски живот, отдаден на Бога, но в този свят. Животът на аскет сред светскостта води неминуемо до много житейски ка­таклизми, които го илюстрират пред нас като душевен мъченик. Доколкото аскезата е дисциплина изцяло про­тивоположна на този свят, „наивната” душа на Григо­рий винаги се сблъсква с интригите и политиканство­то както на обкръжението, така и на Църквата, той докрай не успява да се адаптира към висшата политика на епископския клир, затова и напуска Събора в Констан­тинопол през 381 г., както и епископския трон. Затова и не приема никога епископството си в Сасима, случило се като резултат от противоборството между двама епископи (свети Василий Велики и Антим Тиански) и два мирогледа – на правата вяра омоусианството, което из­повядва единосъщността между Отец и Син, и на ариан­ството, което приема Сина за творение на Отец, а не за единороден на Отца. Арианската ерес по това време е заляла цял Константинопол и почти всички кътчета на източните части на Ромейската империя. А Григорий се превръща в пръв борец против нея и радетел за чис­тота на православието, обръщайки историческия ход на събитията. Григорий е определян от неговите съвре­менници, били те врагове или съратници, като изключи­телно твърдоглава натура, те го описват с израза „на­ковалня”[13]. Скромният му до изоставеност вид и вглъбе­но поведение също са предизвиквали много насмешки по негов адрес от останалите епископи – за провинциалния му произход, за избелялата му дреха, за кападокийския му акцент, за плешивостта, за старомодността, та дори за скромната първа катедра, която заема – Сасима, на което той отговаря: „Нищо не извиква у вас уважение към мен, затова, че не съм дързък, нагъл, не театрал­нича и не съм чревоугодник, но съм отстъпчив, умерен, необщителен в обществото и склонен към усамотение, накратко казано – аз съм философ, но всичко това не е възприето по изкуствен начин и по сметка, но се съхра­нява просто и духовно в мен”[14]. Преди оттеглянето от председателския стол и от самия Събор той държи за­помняща се реч, израз на неговото смирение, на неговия аскетичен мироглед, отправен към Бога, с финалните думи: „Изберете някого другиго да удовлетворява тъл­пата. Но ми дайте моето усамотение, моята наивност. Дайте ми моя Бог, на Когото сам ще се моля с цялата си простота”[15]. Този Бог за него е Богът на свети апостол Павел, Богът на Моисей, Бог Слово и Светлина, който, изкачвайки се на планината, вижда само „изотзад” (Изх. 33:18-23), но и това е достатъчно да стъпва цял живот в стъпките Му като в планинска редица.

Подобно на житие на светец, Григорий описва своя живот още от утробата на майка си, та чак до послед­ните си дни в най-дългото си стихотворение „Относ­но своя живот”, което се състои от 1949 стиха, издър­жани в ямбичен триметър, характерен за творчест­вото на Омир и гръцките класици като Пиндар, Есхил, Софокъл, Еврипид, от които той е силно повлиян. След апологетите през II в. той пръв заговаря на християн­ски теми с езика на елините, което заедно с другите двама кападокийци – свети Василий Велики и свети Гри­горий Нисийски, го прави отговорен за синтеза между християнството и елинската култура.

Накратко животът на светеца е броеница от аске­тични дела, в която винаги преобладават качества като въздържание и целомъдрие, като смирение, което прози­ра в думите му с един стремеж за преодоляване на увли­чането и увлечението, на многословието дори чрез оти­ване в тяхната противоположност – лишението, или в най-добрия случай – мярата. Това е неговият лост на корекция, неговата везна на преодоляване. Така писане­то си в мерена реч той оправдава като средство против „празните приказки”[16], против „безсмислените теми”[17] и с цел „въздържане от собствената липса на мяра”[18]. Кол­ко строг и безмилостен е светецът винаги към себе си!

Той е обещано от Бога дете още от утробата на майка си. Роден е в благочестиво семейство – от майка христи­янка с мъжествен характер (така типично за женските християнски персонажи на онова време) и от баща, кой­то като епископ е истински патриарх за паството си. Дванадесетгодишен вече сънува сън с двете деви Чисто­та и Целомъдрие, които го канят да ги последва, самият той светлина при „престола на неизгасващата Троица”[19]. Оттук настава решението на младежа за отдаването му на девство и той неизменно следва тези две доброде­тели през целия си живот като два стълба на коректив на поведението му, и оттук символът на светлината се превръща в основен в неговото богословие за обяснение­то на Бога – „Бог е светлината три пъти повторена”[20], Бог присъства в човешката природа, „както слънцето в лъчите си”[21]. Следващото силно преживяване за него е, когато двадесетгодишен пътува с кораб към Атина, за да се запише студент в Академията. Внезапно се раз­разява буря. Григорий се страхува, че ще загине и пада в молитва към Бога, като за втори път му се обещава, ако го спаси. Това, разбира се, е, както той по-късно ще напи­ше, в страх не от смъртта сред водите на морето, а в страх да не би да не го умият „очистващите води на кръ­щението”[22] (в онези времена тайнството Кръщение се е извършвало в по-късна възраст с цел умиване на грехо­вете). Бурята утихва и той благополучно слиза на атин­ския бряг. Там, в Атина, освен отдаден на изкуството на риториката (в по-късна възраст той се прославя именно като ненадминат оратор, съчетаващ християнските теми с майсторството на елинското орално изкуство), той се среща със свети Василий Велики, с когото съдба­та го свързва със силна духовна връзка. И двамата взи­мат решение да се посветят на Бога, да дирят сладките води на богопознанието зад солените води на този жи­вот. След десет години в странство те се завръщат в родната Кападокия. Василий създава първата монашеска общност в Понтос, на бреговете на р. Ирис, където към него по-късно се присъединява и Григорий. Там те водят истински съзерцателен живот, хранят се с добитото от тях и се подвизават в пост, молитва и творчество – издаването на сборник с аскетически поучения от Ори­ген. Всъщност пристигането на Григорий при Василий в манастира е резултат от пострижението от баща му в сан презвитер, за който той още не се чувства достоен. Второто му бягство в манастир е след наложената хиро­тония в сан епископ на Сасима от свети Василий Велики и третото е, когато след смъртта на баща му неговото паство очаква той да стане епископ на Назианз. Тогава Григорий заминава за три години в манастира на света Текла в Селевкия. Това неподчинение на епископския трон ще обясни със своето според него недостойнство да въз­приеме подобно високо място. Той заявява: „Аз почитам олтара, но от дистанция / понеже ме заслепява като слънчева светлина, насочена към слаби очи”[23]. Той „вели­чае епископския трон, но от разстояние”[24]. И все пак вед­нъж в живота си скланя да приеме предизвикателството и задълженията, които носи със себе си епископството, когато е поканен да заеме катедрата в Константино­пол. И това не е заради висотата на поста, но поради неговата висока осъзнатост на отговорността като оратор и богослов, която носи към православието, към настоящия исторически момент на противоборство с арианската ерес, като визия към бъдещите поколения. Свети Григорий Богослов винаги е живял със съзнанието за своята мисия към катехумените, той е и единствени­ят автор за времето си, който довежда поезията до ней­ния катехуменически край. Като признание към ролята му за възраждане на православната вяра в Константино­пол на него му е присъдено високото прозвище Богослов на Четвъртия вселенски събор в Халкидон през 451 г. Това се дължи на „Пет слова за богословието”, които произна­ся в любимата си църква „Анастасия”. Свети Григорий не остава дълго епископ в столицата, той сам се оттегля, както и от председателското място на Втория вселен­ски събор, заради интриги на западните епископи около овакантената катедра от Антиохийския епископ Меле­тий поради неговата смърт. Григорий се завръща в род­ната Кападокия, земята, която смята за най-благодатна за водене на живот в уединение – неговата лелеяна меч­та, и посвещава последните си десет години на писане на поезия, предимно с биографична насоченост, и редакти­ране на словата и беседите си. Изследователите му са единодушни, че това е възможно най-добрият изход с ог­лед на бъдещето. Понеже православното богословие бива обдарено от неговия голям принос и стотици поколения напред се ползват от богатото му творчество чак до днес.

Не на последно място, може би е интересно да се от­бележи и присъствието на силно психологическа линия в стихотворенията на светеца. На всяка ситуация в жи­вота той намира психологическо обяснение, всеки изход от каквато и да е ситуация той направлява към Бога. Така например честото му огъване пред бащината воля той обяснява с характера на праволинейния, който „ко­гато е ядосан е способен на проклятие”[25]. Също така той съветва младите да сдържат своите стремежи, понеже „завистта винаги възпрепятства високите амбиции”[26]. При смъртта на близък човек е озадачен от варварство­то на околните към длъжника, „понеже, когато дъбът падне, кой не събира дърва”[27]. А за най-тежките момен­ти от живота на човека пророкува: „Веднъж щом си вку­сил от нещастието, бедите следват една след друга”[28].

Именно тази силна сетивност на светеца, тази способност като метална пръчка да открива къде има подземни води, да трепти при всеки дълбок залеж от вяра и вярност, от благочестие и чистота, го прави ви­наги съпричастен в биографичните си стихотворения със своите читатели, в богословските си стихотво­рения със сиянието на Светата Троица. Своето дълго стихотворение „Относно своя живот” той завършва с думите: „Кога ще свърши животът ми? Кажи ми, Слово Божие. / Аз се моля да свърши в непоклатимия дом, / къ­дето живее светлият съюз на моята Троица, / под чие­то бледо отражение всички ние сме били отгледани”[29].

Свети Григорий Богослов е един от тримата све­тители на Църквата заедно със свети Василий Вели­ки и свети Иоан Златоуст, чийто църковен празник се чества на 30 януари (само неговият на 25). За това отбелязване православната традиция води началото си от тримата светии, които се явили на Евхаитския епископ Иоан с молба да престанат пререканията по­ради техните имена и заслуги, особено изострени по време на управлението на император Алексий Комнин през XI в., понеже те имат равно достойнство пред Бога и винаги се молят за нас на Пресветата Троица.

Преданието напълно съвпада със създадения облик на светеца през целия му живот с неговата аскеза и мяра, с търпението му (което е вяра) и претърпяване­то в бедите, със следването на чистотата и писането за очистените, за което говори и неговото признание: „Аз нямам време да разбера сложността на злото. / Аз, който практикувам простотата на сърцето, / източ­никът на спасение, което е единствената ми грижа”[30].

Иска ми се да завърша настоящия текст с превод на стихотворението (за първи път на български), което свети Григорий Богослов е искал да стои на неговата надгробна плоча.

 

 

ЕПИТАФИЯ И СИНОПСИС НА ЖИВОТА МИ[31]

 

Господи Христе, защо плътта ми си оплел във тази мрежа?

Защо живота ми предал си на нестихваща борба?

От баща боговиден съм роден, и не от маловажна

майка; в светлина дошъл по нейните молитви.

Тя се молеше и още нероден ме повери на Бога;

видение в нощта любов към чистота у мен разпали.

Зад това Христос стои; но сетне бях изхвърлен сред вълни,

притискан от алчни ръце, с тяло прекършено,

с нехайни пастири се сблъсквах, срещах предателство,

лишен от своите деца, подвергнат на страдание.

Животът на Григорий е това, останалото е по воля

на Христа, подател на живота. Издълбайте го на моя камък.