Публикуваме откъс от новата книга на проф. Калин Янакиев "Личност и същество" с подзаглавие: „Постигането на понятието за личност в богословските спорове за Светата Троица II – IV век“. Авторът проследява и анализира дискусиите и споровете на богословите от II–IV век, свързани с основни понятия в догматическото учение за Светата Троица. Книгата включва богат богословски и исторически изворов материал.

Избраният текст е началната част от главата "Учението на Арий и различното му отзвучаване в Александрия и на Изток" от раздела "Арианството и Първият вселенски събор в Никея"...

Свидетелствата, с които разполагаме, ни представят Арий като крамолна личност още преди разразяването на скандала с не­говото учение. Родом ливиец, в младостта си той очевидно се чи­слял към кръга на Лукиан на изток, а впоследствие, без да е ясно кога точно, се установил в Александрия, където пък се увлякъл в тамошния т.нар. „мелитиански разкол“. Скъсал с него някол­ко години след това и бил ръкоположен за дякон от тогавашния епископ Петър (ок. 300–311). Скоро обаче прекъснал общението си и с него, за да се примири окончателно с каноничната църква по времето на наследника му Ахил (ок. 312–313), приемайки от него презвитерски сан.[1]

Въпреки своето далеч не безупречно минало Арий обаче оче­видно се отличавал с впечатляващи интелектуални и пастирски качества, защото както четем у св. Епифаний Кипърски, почти веднага след интронизацията на наследника на Ахил – св. Алек­сандър (ок. 313–326) – този последният му дал предстоятелство­то в един от четирите енорийски (или според тогавашните на­именования – лавърски) храма в средиземноморския мегаполис.[2] Според същия източник дейността му като проповедник ско­ро донесла на Арий широка популярност сред вярващите в града, но същевременно изглежда започнала да предизвиква и завистта на някои от неговите събратя презвитери. Смут в средите на градското духовенство например предизвикало едно тълкувание, което презвитерът направил на онзи стих от Притчи Соломо­нови, в който Премъдростта Божия говори от свое име: „Господ Ме създаде (ἔκτισεν) в начало на Своите пътища“ (Притч. 8:22).[3] Едва ли бихме могли да се съмняваме, че екзегезата на тези думи е била в духа именно на онези възгледи на Арий, които в подробнос­ти станали известни на всички малко по-късно. Във всеки случай шумът около презвитера очевидно започнал да се усилва и скоро достигнал до слуха на епископ Александър.

Ще трябва да се каже, че въпреки подаваните „сигнали“ пър­воначално този последният се въздържал от крайни реакции. Въз­можно е той също да ги е сметнал за проява на завист от опреде­лена част от презвитериата към радващия се на по-голяма попу­лярност сред народа духовник. Ръководен обаче от принципната си воля в църквата му да се съхранява братско единомислие, скоро св. Александър – както ни съобщават източниците – събрал сво­ите клирици, като им предложил да беседват именно върху един­ството на Отца и Сина и Светия Дух.[4] Не ни е известно в под­робности как е протекло събеседването у епископа, но от „Цър­ковната история“ на Сократ и от едно по-сетнешно писмо на са­мия Арий (до „сълукианиста“ му Евсевий Никомидийски) научава­ме, че на него презвитерът особено остро се противопоставил на едно от твърденията на св. Александър: а именно че „Бог е Трои­ца в Единицата и Единица в Троицата“. На Арий особено втората част на това изповедание прозвучала савелиански.[5] Ако действи­телно Един Бог (т.е. „Единица“) познаваме ние и в Отца, и в Сина, и в Светия Дух, не означава ли това, че Тези Тримата са (и) Един и същи, само явяващ ни се в тези три „облика“, както, известно е, учели осъдените вече монархиани модалисти.

Така или иначе подир последвалата препирня самият Арий бил призован да изложи по-подробно вярата си в Светата Троица. Как той го е направил в онзи момент ние също не узнаваме точно, но е безспорно, че онова, което било чуто, било достатъчно сму­щаващо, за да принуди св. Александър да забрани на презвитера си да проповядва и да учи в този дух. И все пак той и сега се отнесъл към него достатъчно меко, защото нито поставил смутителя под пълно запрещение, нито дори го снел от мястото му на пред­стоятел на лавърската църква.

За съжаление, проявената минимална строгост съвсем не довела до утихване на смута. Напротив, именно от този момент той се разпалил с неочаквана сила и обхванал цялата църковна общност в града. Там е работата, че Арий въобще не се подчинил на епископското разпореждане, а когато то станало известно на вярващите в Александрия, изведнъж се разкрило с колко много го­рещи привърженици той вече бил успял да се сдобие. Да, в онзи най-първи етап от вълненията ние нямаме достатъчно основания да мислим, че подкрепилите Арий и противопоставили се на забра­ната на Александър – според по-късните сведения на св. Епифа­ний Кипърски „700 девици, 12 дякони, 7 презвитери и [дори, б.м.] двама областни епископи – Теона Мармарикски и Секунд Птоле­маидски“[6], – са били и същински защитници на неговите догмати­чески възгледи и следователно, най-малкото всичките, собствено „ариани“. Много по-вероятно е в мнозинството си те да са били все още лично привързаните към, както смятали, несправедливо подложения на гонение популярен духовник.

Окуражен обаче от тази съвсем немалобройна подкрепа, Арий не само не прекратил проповедта на своите виждания, но именно от този момент я разгърнал в цялата ù пълнота. Бидейки очевидно твърдо убеден в правотата си срещу епископа, той ре­шил дори да „изнесе“ своя казус извън пределите на александрийс­ката църковна общност, като се обърнал (заедно с определени свои привърженици) за подкрепа към различни църковни предсто­ятели на Изток, с мнозина от които го свързвали и лични връзки от времето на „лукианизма“. И ето: би могло да се каже, че именно от този момент започва да се разкрива неосъзнаваното дотогава различие в предпоставките, от които изхождали, от една страна, александрийските клирици, а от друга – източните епископи, раз­съждаващи за Божествените Лица (преди всичко) на Отца и Сина. Че е така, можем да се убедим от това, че в писмата, които из­праща до различни църковни предстоятели на Изток, Арий, без ни най-малко да ги крие, излага основните положения на своето уче­ние, бидейки очевидно уверен, че не би могъл да срещне несъгласие с тях от страна на адресатите им.

И активността му дава резултат. Скоро към еп. Алексан­дър се посипали десетки писма с увещания да се примири със своя презвитер и да прекрати „гонението“ срещу него.[7] Не подлежи на съмнение обаче и това, че тази епистоларна атака била умело дирижирана от една основна фигура – тази на скоро преди това придобилия особено влияние сред своите събратя на Изток Евсе­вий, еп. Никомидийски (поч. 341 г.). Известно е, че към 320 г. гра­дът Никомидия станал (източната) резиденция на присъединилия към своята власт целия имперски Изток Константин Велики, а тясната връзка между императора и предстоятеля на местна­та църква безспорно придала значителна тежест на този послед­ния. В лично качество Евсевий Никомидийски твърдо подкрепял Арий в конфликта му с еп. Александър[8] (ще повторя, че двамата били близки от времето на общото им ученичество при мъчени­ка Лукиан), макар че в официалните си писма до александрийския предстоятел се стараел да бъде по-дипломатичен и да не навлиза подробно във веровия спор. За сметка на това други двама близ­ки до Евсевий източни епископи (вероятно поощрени от него) – Александър Аназавадски и Георги Лаодикийски, направо защита­вали пред св. Александър Александрийски изповеданието на запре­тения от него духовник и остро осъждали предпоставките, от които той го отхвърлял.[9]

Не подлежи на съмнение обаче, че ако има фактор, който ре­шително да радикализирал отношението на еп. Александър към Арий и арианите, това е именно намесата на Евсевий Никомидий­ски в разгорелия се спор. Както се вижда от неговото „Окръж­но послание“ след съборното осъждане на арианството, алексан­дрийският предстоятел еднозначно разчел застъпничеството на Евсевий като дързък опит на църковен „парвеню“ да законодател­ства извън пределите на своята компетенция, опирайки се и на близостта си до светската власт.[10] Допълнителен фактор за из­черпването на търпението на Александър към Арий и поддръж­ниците му, доколкото можем да съдим, станало и поведението на дотогавашния му архипрезвитер Колут, който недоволен от не­решителните действия на предстоятеля към смутителите, се отделил от него, обявил сам себе си за епископ и започнал своя самостоятелна битка с арианството. Напрежението, както се вижда, достигнало нетърпими вече предели и през 320 (или 321 г., източниците не ни позволяват да бъдем напълно точни) алексан­дрийският предстоятел свикал събор на всички подведомстве­ни нему епископи, на който Арий и около дузина негови твърди привърженици били отлъчени от Църквата, учението им – осъде­но, а те самите – прогонени от Александрия. Именно във връзка с това съборно деяние св. Александър разпратил до всички цър­ковни предстоятели споменатото по-горе „Окръжно послание“, в което, след като излага накратко учението на Арий, също нак­ратко разгръща и неговото опровержение.[11]

Би могло да се каже, че със съборния акт от 320–321 г. прик­лючва първият етап от арианския смут. Уви, с това той не прос­то не стихва, но именно от този момент бързо обхваща целия църковен Изток. И това е така, защото пристигнал в тамошните предели, Арий заедно с прогонените от Египет гръмко започнал да твърди, че в негово лице александрийският епископ е анатемосал ни повече, ни по-малко и по-голямата част от източните пред­стоятели, които – твърдял той – практически еднакво с него из­лагали вярата си в Сина Божий. Всъщност още в изпратеното от Александрия писмо до Евсевий Никомидийски Арий твърди това, като пише: „Предадени на анатема са и твоят събрат Евсевий (Кесарийски), Теодот (Лаодикийски), Павлин (Тирски), Атанасий (Аназабарски), Григорий (Беритски) и Аеций (Лидски), и всички пастири от Изток... казващи, че Бог изначално предсъществува спрямо Сина.“[12] Разбира се, в твърдяното от Арий се съдържало перфидно лукавство, защото пред източните епископи били осо­бено подчертавани онези моменти в изповеданието на св. Алек­сандър, които звучали най-неприемливо за обосноваващите по раз­личен начин своята триадология антиохийски възпитаници. Ос­вен това – ще го кажа пак – има стабилни основания да се смята, че именно тук, на Изток, и под влиянието на доста по-прецизния в богословския изказ Евсевий Никомидийски Арий направил оне­зи уговорки към своите първоначални твърдения за Сина Божий, които трябвало да смекчат най-предизвикателно звучащите им формулировки и така да препоръчат неговото учение като по съ­щество неотличаващо се от основните положения на източната триадология. Без да можем да сме сигурни в хронологията, но из­глежда, именно след като това било направено (и вероятно от­ново с решаващото съдействие на Никомидийския епископ), във Витиния се събрали един немалък брой източни епископи, кои­то, като разгледали казуса с осъдените, както ни съобщава Созо­мен, се обърнали писмено „към всички епископи [с призив] едино­мислените с Арий като люде правомислещи да бъдат приети [от тях] в общение, а да стори същото да бъде убеден и Александър [Александрийски]“[13].

(...)