Според разказа на евангелист Матей Иисус взима „Петра, Иакова и Йоана, брат му, и възведе ги насаме на висока планина; и се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина. И ето, явиха им се Мойсей и Илия, разговарящи с Него. Тогава Петър отговори Иисусу и рече: „Господи, добре е да бъдем тука; ако искаш да направим тук три сенника... Докле още той говореше, ето, светъл облак ги засени; и чу се из облака глас, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте. И като чуха това учениците, паднаха ничком и твърде много се уплашиха. Но Иисус, като се приближи, допря се до тях и рече: станете и не бойте се! А те, като подигнаха очи, не видяха никого освен едного Иисуса. И когато слизаха от планината, Иисус им заповяда и каза: никому не обаждайте за това видение, докле Син Човеческий не възкръсне от мъртвите“[1].

Какво означава този разказ от Евангелието, какво е мястото на това тайнствено явяване на славата в земния живот, в земното служение на Христос? Защото едва ли някой би спорил с това, че в Евангелието образът на Христос е преди всичко образ на смирението. За Неговото раждане не се намира място в странноприемницата в града и то се извършва в пещера. И така – бездомен, „нямащ“, както Сам Той казва, „де глава да подслони“[2]– Той остава до самия край. Той забранява на онези, които е изцелявал, на които е помагал, да разказват за това. Той избягва почестите и прославата, от когото и да било, и по собствена воля се връща от Галилея, където нищо не Го е заплашвало, в Йерусалим – за мъченията, за позора на съда и осъждането, за мъчителното и позорно смъртно наказание. „Поучете [се] от Мене – казва Той, – понеже съм кротък и смирен по сърце...“[3]

И ето че в този Негов живот в смирение и самоунижаване само на няколко пъти като че ли нахлуват лъчите на Божествената сила и слава и неизменно едва малцина са свидетелите на тези „прославяния“. При това обикновено дори и не разбират смисъла им. Така е в нощта на раждането Му – когато обикновените пастири чуват ангелското славословие, „възвестяването” и както казва Евангелието, „великата радост“. Така е на Йордан, когато години по-късно, в деня, когато Иисус идва, за да приеме кръщение, същият този глас от небесата говори: „Този е Моят възлюбен Син...“[4]. Така е, накрая, и тук, на планината, пред тримата ученици. И всеки път е тъкмо тази тайнствена небесна слава, всеки път Той е прославен не от хора, а от горе, от небето...

На въпроса за смисъла на това прославяне Църквата не отговаря с обяснения, а със самото тяхно празнуване, с тази радост, с която тя всяка следваща година си спомня Преображението. Една дума доминира в това празнуване, във всички негови молитви, песнопения и четения и тази дума е светлина. „Да възсияе и над нас, грешните, Твоята присносъщна светлина!“[5] В света е тъмно, студено и страшно. И тази тъмнина не може да бъде разсеяна от физическата светлина, от слънцето, дори може би обратно – тя прави още по-страшен и безнадежден човешкия живот, който в страдания и самота, неумолимо, неотвратимо е устремен към смъртта и към небитието.

Всичко е обречено, всичко страда, всичко е подчинено на неразбираемия, но безнадежден закон на злото и смъртта. И ето че в света се явява един смирен и бездомен Човек, нямащ никаква власт над хората, никакво земно могъщество. И говори на хората, че това царство на мрака, злото и смъртта не е истинският живот, че това не е този свят, който е бил сътворен от Бога, че злото, страданията и самата смърт могат и трябва да бъдат победени и че Той е изпратен от Бога, Своя Отец, за да спаси хората от страшното поробване спрямо злото и смъртта. Че човекът е забравил за истинската си природа и призвание и се е отрекъл от тях. Че хората трябва да се обърнат, да видят това, което са се отучили да виждат, да чуят това, което вече не са способни да чуват. Че трябва отново да повярват, че доброто е по-силно от злото, любовта – от ненавистта, а животът – от смъртта.

Христос изцелява, помага, отдава Себе си на всички. Въпреки това обаче хората не разбират, не слушат, не вярват. Той може да покаже Божествената си сила и слава и да ги застави да повярват в Него. Той обаче иска от тях само свободна вяра, свободна любов и свободно приемане. Той знае, че в часа на Неговата последна жертва, последно Себеотдаване, всички в страх ще Го оставят, ще Го отхвърлят. За да може обаче после, по-късно, когато всичко вече свърши, в света да остане свидетелство за това към какво Той призовава хората, какво ни предлага – като дар, като живот, като пълнота на смисъла и радостта – Той тайно от света и от хората явява на трима от учениците Си тази слава, тази светлина и това тържество, към които човекът е призван от вечност. Божествената светлина, пронизваща целия свят. Божествената светлина, която преобразява човека и в която всичко придобива своя последен и вечен смисъл. „Добре е да бъдем тука” – така възкликва апостол Петър, видял тази светлина и тази слава. И още оттогава Църквата и вярата са постоянно радостно повторение на това „добре е да бъдем тука!“. А още и молба за вечно съществуващата светлина, жажда за просветление и преобразяване.

Насред мрака и злото, насред сивотата и делничността на света, подобно на лъч, пробил през тъмен облак, сияе тази светлина. Душата го познава, сърцето се утешава с него, чрез него нашият живот постоянно живее и се преобразява. „Господи! Добре е да бъдем тук!” О, ако тези думи станеха наши! О, ако те можеха да се превърнат в отговор на нашата душа на дара на Божествената светлина! О, ако нашата молитва можеше да стане молитва за преображение, за победа на светлината!... „Да възсияе и над нас, грешните, Твоята присносъщна светлина!“

Освещаването на плодовете

В деня на Преображението, съгласно древния обичай, в православните храмове се извършва освещаване на плодове и зеленчуци. Това ни кара да се запитаме: в какво е смисълът на този древен обред, какво въобще означава това освещаване? Освещаването на плодовете на Преображение е само един от обредите на благославяне и освещаване. Ако отворим богослужебната книга, наричана Требник – книгата, в която са събрани всички тези служби, там ще намерим особени служби и обреди за освещаване на нов дом, на поля, на зеленчукови градини, на кладенци. Ще видим, че буквално към всичко Църквата е обърната с благословение и с освещение, че Божията благославяща ръка е разпростряна буквално над всичко.

Защо обаче хората от незапомнени времена са изпитвали тази необходимост от освещаване? Веднага ще кажем, че за безбожната пропаганда всички тези обреди се отъждествяват безусловно с онези суеверия, в които – както тя твърди – била цялата същност на религията. А суеверието идва от страха – човек се страхува. Страхува се от отрови, страхува се от лоша реколта, страхува се от пожар, страхува се от другите хора и ето – религията, казват, му била предлагала да се освободи от тези страхове. Поръси плодовете или зеленчуковата градина, или дома си със светена вода и Бог ще ги защити и тях, и – по този начин – теб самия. Както виждате – грубо невежество, суеверие и... в крайна сметка лъжа.

Представяйки обаче работата по този начин, безбожната пропаганда никога не стига нито до самите молитви, нито до обредите, свързани с тези уж суеверия. Излиза, че някакви си там свещеници мошеници, изобщо цялото духовенство, експлоатират страха и невежеството, оперирайки с непонятни, магически заклинания. Ако обаче се вслушаме в тези молитви, ако се вгледаме в тези обреди, ако още веднъж в живота си преживеем радостта от онова светло и слънчево Преображенско пладне, в което се извършва това освещаване, ще ни стане ясно, че лъже не Църквата, а именно примитивната и злобна безбожна пропаганда. Ще разберем, че именно тази пропаганда, а не молитвата на Църквата е пронизана от страх, недоверие и необходимост да развенчае всичко, което е по-висше, по-чисто, по-дълбоко от опростения, материалистичен и скучен подход към света и към живота. Защото първото, което ще видим, ще чуем и ще преживеем в тези обреди и молитви на освещаването – това е радостта и благодарността. Там пък, където има страх, не може да има радост и благодарност. И обратно – там, където има радост, там вече няма страх. „В страха – казва св. апостол Йоан Богослов – има мъка“.

Само че в Преображенската светлина ги няма точно мъката и недоверието. От какво обаче е радостта? И за какво е благодарението? В едно стихотворение на Осип Манделщам, осветено на главното християнско богослужение – Литургията, има такава удивителна строфа: „Целия свят в ръце да вземеш, като обикновена ябълка...“[6]. Тук – вероятно по-добре от всякъде другаде, защото е направено така просто, така по детски – е посочен онзи източник на радост и благодарение, който пронизва цялата християнска вяра. Защото в ябълката, но разбира се, и не само в ябълката, а и в целия свят вярата разпознава и приема Божия дар, изпълнен с любов, красота и мъдрост и говорещ ни за тази безмерна любов, която е създала света и живота и ни ги е дала като наш живот. Самият свят е сякаш плод на Божествената любов към човека и само чрез света човекът разбира за Бога и Го обича с ответната си любов... И само по този начин той обича и собствения си живот, а по този начин и живота на света претворява в дар към Бога. Нашето падение, нашият грях е в това, че ние привикваме към всичко и затова всичко в света, включително ние самите, се превръща в делнично, низко, изпразнено от съдържание. Че ябълката се превръща само в ябълка. Хлябът – само в хляб. Човекът – само в човек. И ние знаем теглото на всичко, външния му вид, функциите му. Знаем всичко за тях, но самите тях вече не ги познаваме, защото не виждаме светлината, която просветва чрез всичко в този свят. И вечното предназначение на вярата и на Църквата е в това – тази греховна, унила привичка да бъде преодоляна. Щото отново да ни се даде да видим онова, което сме се отучили да виждаме и което повече не го виждаме, да почувстваме онова, което вече не чувстваме, да преживеем онова, което вече не сме в състояние да преживяваме.

Ето, свещеникът освещава хляба и виното и ги въздига към небето и в тях вярата разпознава хляба на живота, разпознава жертвата и дара, разпознава причастност към вечния живот. Ето, в деня на Преображение в храма ние извършваме приношение на ябълки, круши, грозде, зеленчуци – и за миг самият храм се претворява отново в онази тайнствена градина, в оня блажен рай, в който е започнал животът на човека и неговата среща с Бога. И както тогава първият човек е отворил очи и е видял този свят, за който Бог е казал, че в него всичко е „твърде добро“[7], и се е зарадвал, и е благодарил на Бога, така и ние като че ли за първи път виждаме света като отражение на Божията мъдрост и любов и се радваме и благодарим. И в тази радост и благодарност нашият живот се очиства, обновява се и се възражда.

Не, ние не отричаме материята, както твърди лъжливата безбожна пропаганда, нито я отхвърляме, напротив – одухотворяваме я, понеже в нея с радост и благодарност чувстваме Божия дар. „Небето и земята са пълни с Твоята слава” – пеем ние всеки ден в храма[8]. В това е смисълът на освещаването, че в него тази слава пробива през заспалото ни съзнание и нашият слух се очиства, очиства се и нашето зрение и самият живот се превръща в похвала, радост и благодарност.

Ще ме попитат обаче: какво правим със злото? Какво правим със страданието и със смъртта? На това ще отговоря по следния начин: ако ние докрай се просветим от тази светлина, ако истински приемем в себе си това освещаване, то с тях и в нас самите ще започне вече победата над злото. И смъртта ще бъде погълната от победата. Защото ние живеем в света, в който е живял и Христос и в който Той вечно пребивава. И нищо повече няма да ни разделя от Него, ако Го видим и Го обикнем, и Му отдадем себе си. Тогава във всичко в света ще виждаме светлината на Неговото присъствие, Неговата любов, Неговата победа.

Превод от руски: Борис Маринов