Религиозното съзнание възприема възкресението на Христос преди всичко като чудо, каквото, разбира се, то е. За битовото религиозно съзнание обаче това чудо си остава „единично“, отнасящо се само до Христос. А тъй като Христос ние признаваме за Бог, то и чудото в някакъв смисъл дори престава да бъде чудо: Бог е всесилен, за Бога всичко е възможно.

Така че, разбира се, каквото и да е означавала смъртта на Христос, Неговата божествена сила и власт не са Му позволили да остане в гроба. Работата обаче е там, че всичко това е само половината от изначалното християнско възприемане на Христовото възкресение. Радостта в ранното християнство, живееща и днес в Църквата, в нейното богослужение, в песнопенията и молитвите, особено в с нищо несравнимия празник на Пасхата, неотделя възкресението на Христос от „всеобщото възкресение“, от възкресението на всички хора, началото на което е поставено във възкресението на Христос.

Като празнува седмица преди Пасха извършеното от Христос възкресяване на Неговия умрял приятел Лазар, Църквата тържествено и радостно потвърждава, че това чудо е „уверяване във всеобщото възкресение“[1]. Но ето че в съзнанието на вярващите е настъпило отделяне на вярата във възкресението на Христос и вярата в започналото от него „всеобщо възкресение“. Ето че недокосната е останала само вярата в Христовото възкръсване от мъртвите, във възкресението на Христос в онова тяло, да се докосне до което, Той е призовал съмняващия се Тома: „дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ...“[2].

Колкото до нашата последна участ и съдбата ни след смъртта обаче, те постепенно са престанали да бъдат възприемани в светлината на Христовото възкресение и в отношение към него. Така за Христос ние твърдим, че е възкръснал, а на себе си казваме, че вярваме в безсмъртието на душите – в безсмъртието, в което още дълго преди Христос са вярвали и гърците, и евреите, в което и до днес продължават да вярват всички религии без изключение. За вярата в това безсмъртие на душите, колкото и това да звучи странно, възкресението на Христос дори не е нужно.

Къде е причината за това странно раздвоение? Тя се крие в нашето разбиране за смъртта, или по-добре е да се каже, в разбирането на смъртта като отделяне на душата от тялото. Цялата дохристиянска и извънхристиянска „религиозност“ ни призовава да смятаме това отделяне не просто за нещо „естествено“, но и за нещо положително, да виждаме в него освобождение на душата от тялото, което й пречело да бъде духовна, небесна, чиста и блажена. И тъй като в човешкия опит злото, болестите, страданията и страстите идват от тялото, то в смисъл и цел на религията и на религиозния живот по естествен път се превръща освобождаването на душата от тази „тъмница“ на тялото – освобождаване, достигащо пълнотата си именно в смъртта... Трябва обаче с пълна сила да се подчертае, че това разбиране за смъртта е нехристиянско и дори нещо повече: че то е абсолютно несъвместимо с християнството, че открито противоречи на християнството.

Християнството провъзгласява, твърди и учи, че отделянето на душата от тялото, което наричаме смърт, е зло, че е нещо, което Бог не е сътворил, че е влязло в света и го е покорило, но че е против Бога, че е в  нарушение на Неговия замисъл и на Неговата воля за света, човека и живота, че именно то е това, което Христос е дошъл да разруши. Ако искаме обаче не просто да разберем, но и да почувстваме християнското възприемане на смъртта, трябва отначало да кажем поне няколко думи именно за този Божи замисъл – така, както той ни е открит в Свещеното Писание и както в пълнотата си ни е показан в Христос – в Неговото учение, в Неговата смърт, в Неговото възкресение.

Кратко и опростено този замисъл може да бъде очертан така: Бог създава човека с душа и тяло, т.е. едновременно духовен и материален, и именно това съединяване на дух, душа и тяло Библията и Евангелието наричат човек. Човекът – такъв, какъвто го е създал Бог – е одушевено тяло и въплътен дух. Ето защо всяко тяхно разделение, и то не само последното, в смъртта, но и преди смъртта, всяко нарушаване на единството им е зло, духовна катастрофа. Оттук е и вярата ни в спасението на света чрез Божието въплъщение, т.е. чрез приемането от Бога на плът, на тяло, при това не призрачно, не „привидно”, а тяло в пълния смисъл на тази дума – нуждаещо се от храна, уморяващо се, страдащо. По този начин разделянето на душата и тялото в смъртта завършва това, което Писанието нарича живот, т.е. което се състои на първо място в одушевяването на човешкото тяло и във въплъщението на духа. Не, в смъртта човекът не изчезва, защото на тварите не е дадено да унищожават онова, което Бог е призовал от небитие в битие. Но той, човекът, се потапя в смъртта, в тъмнината на безжизнеността и безсилието, той – по думите на апостол Павел – се предава на разпад и тление.

Искам да повторя и подчертая още веднъж: Бог не е създал света за тази раздяла, за това умиране, разпад и тление. И затова християнското Евангелие провъзгласява, че „най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта”! Възкресението, това е ново създаване на света в неговата изначална красота и цялостност, одухотворяване на материята и пълно въплъщаване на духа в Божието творение. Светът е даден на човека като негов живот и затова – според нашето православно християнско учение – Бог няма да го унищожи, а ще го претвори в „ново небе и нова земя“[3], в духовно тяло на човека, в храм на Божието присъствие и Божията слава в творението.

„Най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта...“ Това разрушаване, това изтребване на смъртта е започнало тогава, когато Синът Божи доброволно, от безсмъртната си любов към нас, Сам е слязъл в смъртта и в нейната тъмнина, в нейното отчаяние, и е изпълнил ужаса със Своята светлина и Своята любов. Ето защо на Пасха ние пеем не само, че „Христос възкръсна от мъртвите...“, но и че „със смърт смъртта разруши...“[4].

Да, от мъртвите възкръсна само Той, но с това Той разруши смъртта, разруши нейното господство, нейната безнадеждност, нейната окончателност. Не, Христос не ни обещава нито нирвана, нито мъждив задгробен живот, а възкресение на живота – ново небе и нова земя, радостта от всеобщото възкресение. „Мъртвите ще възкръснат и тези, които са в гробовете, ще се възрадват...“ (Из Канон за Велика събота, ирмос на Пета песен). Христос възкръсна и животът тържествува, и животът живее... Ето го смисъла, ето я безкрайната радост от това наистина основно и сърцевинно утвърждаване от Символа на вярата: „И възкръсна в третия ден, според Писанията“. Според Писанията, т.е. в съгласие с това знание за живота, с този замисъл за света и за човека, за душата и тялото, за духа и материята, за живота и смъртта, което ни е открито в Свещеното Писание. Тук е цялата вяра, цялата любов и цялата надежда на християнството. И точно затова, „ако... Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви...“.

Из сборника "Неделни беседи и статии", 2012

Превод от руски: Борис Маринов

Художник: Георгиос Кордис