Николай Семьонович Лесков (1831-1895) е една от големите фигури в руската литература от вто­рата половина на XIX век. Л. Н. Тол­стой го нарича „най-руския от нашите писатели”.

Публикуваният по-долу разказ е от сборника на Николай Лесков „Запечатаният ангел“, който излезе през 2016 г.

(Житейски истории)

На това място, читатели, бих искал да ви разкажа не за какво ще бъде бесе­дата. Исках по случаи Рождество да говоря за един обществен грях, които ние всички заедно извършваме дълги години и не искаме да се въздържим от него. Но изведнъж попаднах на неочакван случай - мой познат, човек, известен на мнозина в Петербург, бе обиден преди празника, а той така странно и необикновено се отнесе към обидата, че заслужава вниманието на мислещия човек. За това ще ви разказвам, а вие ме изслушайте, защото историята засяга всекиго, макар че не всеки ще я разбере еднакво.

Имам един отдавнашен и добър приятел. Той се занимава със същата работа, както и аз. Истинското му име няма да споменавам, защото ще му бъде неудоб­но, а за вас е все едно как се казва: важното е що за човек е, как го обидиха и как се отнесе той към обидилите го и към обидата.

Човекът, за когото говоря, не е богат, не е и беден, самотен е, неженен и макар да може да държи двамина слуги при себе си, не държи нито един. И това се пра­веше не от стиснатост, не, той се стесняваше - с какъв ли нрав или характер ще е постъпилият да му прислужва човек, пък и какво да прави този човек при един самотник? Ще му додеe от скука на слугата от безделието и ще почне да придиря и да се препира и от това няма да излезе някоя сгода, а единствено ядове. А пък приятелят ми има спокоен и отстъпчив нрав, няма нищо против шегите, ала избягва спор и кавги.

За удобство той се беше настанил тъй, че бе наел малка квартира в дворната пристройка на една голяма и знатна къща на крайбрежната улица, и много години бе живял благополучно. Вкъщи не поддържаше никакво домакинство, а нужните услуги му вършеше портиерът. Когато му потрябва да излезе навън, приятелят ми заключва квартирната врата, слага ключа в джоба и заминава.

Жилището е малко, но е с три стаички и се намира на средата на втория етаж и стълбището е точно срещу стаята на портиера. Разположението е такова, че струва ти се, няма от какво да се опасяваш, и както казах - много години минаха напълно благополучно, но изведнъж сега, навръх Рождество, се случи го­ляма неприятност.

Тук обаче ще се отклоня за малко и ще кажа, че с приятеля ми се виждаме почти всеки ден и тия дни си говорихме за това, което се бе случило веднъж в нашия роден град. По-точно, един наш тамошен търговец за нищо на света не беше се съгласил да стане съдия на крадци и ето какво се разказва по този повод.

Живели някога в града трима крадци. Градът ни отдавна се слави с крадците си, и в пословиците се споменава. И замислили крадците да ограбят склада в една богата търговска къща. А складът бил каменен и долу нямало прозорци, имало само едно много малко прозорче най-горе, под покрива. До прозорчето не би могло да се покатериш по никой начин без стълба, пък и да се покатериш, не би могло да се провреш в него, защото за един възрастен е невъзможно да се провре в мъничкия прозорец.

А крадците, като си на белязали да ограбят този търговец, вече не изоставят кроежа си, защото тук имало за какво да се помъчат: в склада имало много различни ценни неща - и летни дрехи, и шапки от скъпи кожи, и шуби, и пухени възглавници, и ленено платно, и сукно - от всичко имало пълно-препълнено от пода до тавана... Как един смел крадец можел да захвърли такава работа?

Но ето че крадците намислили нещо смело.

Единият, без семейство, казва на другия, семейния:

– Намислих добър начин: ти имаш синче на пет години – още е мъничко и в тел­цето е меко – то може да се провре в прозорчето. Ако го вземем с нас – цялата тая работа ще я свършим с него. Вземи детето от майка му и навръх Рождест­во го доведи с тебе – кажи, че отиваш да се помолиш на утренята, и да отиваме да действаме заедно. А като отидем, единият от нас ще застане долу, а дру­гият ще се качи на раменете му, третият ще застане на раменете на втория и ще направим такъв стълб, че без стълба ще стигнем до прозореца, а твоето момченце ще овържем здраво с въже, ще му дадем скришом запален фенер и ще го спуснем през прозореца в средата на склада. Нека то да се огледа там и да се развърже и нека да подбере най-хубавите неща и да ги върже в примката на въжето, а ние ще почнем да ги придърпваме и тъй всичко ще измъкнем, сетне детето само пак ще се превърже – и ще го изтеглим обратно и ще си поделим нещата на три части и половина: на нас двамата по равно, а на тебе с детето една цяла част и половина, а от нас ще има то и сладко похапване – нека се радва отрочето, пък и за занаята да му дойде ищах.

А бащата крадец – бивало си го е, види се – не се отказал, съгласил се; и като дошла Бъдни вечер, той казва на жена си:

– Днеска си рекох да ида в манастира за вечернята – там пеят благолепно, при­готви момчето да дойде с мене. Ще го взема - нека да послуша хубаво пеене.

Жената се съгласила и пуснала момчето с баща му. Тогава и тримата крадци не отишли в манастира, а се събрали в кръчмата зад Московската застава и почнали да пият водка и пиво умерено; а детето сложили в кьошенце на пода, да си отспи мъничко; и като се сгъстила нощта и кръчмарят тръгнал да пуща резето на кръчмата, те всички станали, запалили фенера и потеглили, и детето повели със себе си и каквото кроили, това и направили. Отначало така им пот­ръгнало, че по-добре не може и да искаш: малчото се оказал толкова досетлив и ловък, че веднага се огледал в склада и бързо им закача в примката най-подхо­дящите вещи, а те всичко изтеглят, и накрая толкова ценности измъкнали, че гледат - и тримата повече нищо не могат да отнесат. Значи няма повече защо да се краде.

Тогава долният казва на средния, а средният – на онзи, дето стои най-отгоре:

 – Стига, братлета – повече не можем нищо да изнесем върху себе си. – Кажи на момчето да се превърже през кръста с въжето и да го изтеглим навън.

Крадецът отгоре, който стоял на раменете на двамата, зашепнал през прозор­чето на момчето:

 – Спри да взимаш, не е нужно повече... Сега по-ячко се вържи през кръста и се дръж с ръце за въжето, ние ще те издърпаме нагоре.

Момчето се овързало, а те почнали да го теглят и го изтеглили почти до горе, когато изведнъж – което не забелязали в тъмното – въжето от многото подава­ния се проскубало о ръбовете на тухлената зидария и ненадейно се скъсало, тъй че хлапето паднало обратно в ограбения склад, а крадците, загубили равновесие от изненада, изпонападали и те. Моментално се вдигнал шум и в двора на тър­говеца почнали да се мятат вързаните кучета и се разлаяли страшно. Сега ще се събудят всички и ще изскочат и тогава, спор да няма, с крадците е свър­шено. То таман наближавало време за ставане и хората скоро щели да ходят на утренята, и тогава непременно щели да ги заловят на местопрестъплението.

Крадците хванали кои каквото можал и си плюли на петите, а в дома на търго­веца наскачали всички и затичали с фенери и се озовали в склада. И като влезли тук, какво да видят – в склада цари безредие, твърде много е изпокрадено, а на пода седи някакво хлапе, силно натъртено, и плаче.

Естествено помагачите на търговеца се досетили каква е работата и се втур­нали навън и там под прозореца намерили почти всичкото измъкнато господар­ско имане цяло и невредимо - защото изплашените крадци могли да помъкнат със себе си само малка част...

И почнали всички да се суетят и да викат какво да правят сега: да известят ли за случилото се в полицията, или сами да погнат крадците? А и как да ги преследват в тъмното незнайно в каква посока, пък и страшничко е, крадци са това, сигурно за всеки случаи имат оръжие и в тъмното ще заколят човек като кокошка. В града ни си имаме учени крадци – вечер излизаха да свалят шапки, и то не с голи ръце, а с някакво такова инструментче като щипци с кукичка – на­ричаше се „кобилка”. (За него в шуйските документи е писано.) А търговецът, у когото станала кражбата, бил чудесен човек – умен, добър и разумен, и христи­янин; казва той на своите помагачи:

– Оставете тая работа, не е нужно. Какво пък толкова! Имането ми е почти цяло, а заради дреболии не си струва да ги преследваме.

А помощниците викат:

– И това е вярно: Господ ни остави детето да уличим злодеите. Даде ни ясен знак: по него ще се покаже кои са родителите му – тогава ще се изясни всичко.

А търговецът казва:

– Не, не е така: детето е млада невинна душа, не са го съблазнили него с има­нето – не бива да го издаваме, трябва да го приберем; не обиждайте детето и не го закачайте: то е Божи пратеник, него трябва да стоплим и приемем все едно Господа. Вижте го, ей го какво е. Изстинало цялото и трепери уплашено. Не бива да го разпитвате за нищо. Не е по християнски да се слага детето срещу бащата за доказателство. От мене да мине, каквото загубих – загубих, те още не са ме докачили, ала детето Господ го доведе при мене, мълчете си, може би то ще остане у нас.

И тъй, всички си замълчали, а момчето никой не дошъл да потърси и то останало у търговеца. Той пък започнал да се държи с него като със свое дете и да го приучва към работата. А тъй като имал добра и справедлива душа, възпитал и детето в добър дух; от момчето излязъл един прекрасен, умен момък и всички вкъщи го обичали.

Търговецът имал само една дъщеря, а синове си нямал и дъщерята, както израс­нала заедно със сина на крадеца, с него се и залюбила. И всички разбрали. Тогава търговецът казал на жена си:

– Чуй ме, моля те, дъщеря ни стигна годините, дето е време да отиде под венчило с някого, а за какво да й търсим жених другаде. Тая работа е сериозна, особено за заможни хора като нас; всички ще се тъкмят да вземат за дъщерята голяма зестра и ще тръгнат отвсякъде такива лъжи и преструвки, че да ти е противно да слушаш.

Жена му отвръща:

– Вярно е, тъй навсякъде е прието.

– Там е белята я – казва търговецът, - ще се появи отнейде някой лукав човек и ще се престори на добър, а в душата си изобщо няма да излезе такъв. Можеш ли да се вмъкнеш в човека: ще погубим момичето като пиленце и после и себе си ще корим, и него ще жалим, ама напразно. Не, дай да направим по-сигурното.

– Ама как? – пита жената.

– Ами ето как ще уредим работата: да венчаем дъщерята за нашия храненик. Той ни е израсъл в къщата, знаем си момчето, пък и щерка ни – защо да си кривим душата – все той й е в ума. Да ги венчаем, няма да се каем.

Решили тъй и венчали младите; старите изживели живота си и починали, мла­дите след време също народили деца, на свой ред и те се състарили. И всички живеели в почит и щастие; но ето че се появили новите съдилища и му се слу­чило на осиновеното момче – тогава вече старец - да стане съдебен заседател и почнали пред него още в първия му случай да съдят един крадец. Той като зат­реперил, седи и слуша, а сам ту бледнее, ту се черви и изведнъж затворил очи, но изпод клепачите по бузите му се стичали сълзи, а от старата гръд в цялата зала се разнесли ридания.

Председателят на съда пита:

– Кажете, какво става с Вас?

А той отвръща:

– Пуснете ме, аз не мога да съдя другите.

 Защо? – казва. – Това е общоприет закон: невинните трябва да съдят винов­ния.

А той отговаря:

– Точно там е работата, че аз самият не съм невинен, а съм един неосъден крадец и умолявам – позволете ми пред всички вас да призная вината си.

Сметнали, че е във възбуда, и не му позволили да се кае, а сетне той сам раз­казал на достойни хора историята как в детството си се е спуснал с въже в склада и бил заловен и помилван и останал като син у своя благодетел; това покаяние трогнало всички и не се намерил човек в града, който би се осмелил да го укори за миналата неосъдена вина – отнасяли се както преди с почит към него, каквато той заслужавал с добрия си живот.

Поговорихме за това с приятеля ми и се порадвах: какви добри и нежни души се срещат у нас понякога.

– Трябва да се утешаваме – казвам, – че има такава добрина у хората.

– Да - отвръща приятелят ми, - добре е да се утешаваме, а още по-добре е човек сам да е готов при случай да знае как да се справи със себе си.

Тъй си приказвахме (беше тия дни), а на другия ден се случи нещо, което може би само в театралните представления се случва тъкмо на място.

Идва у дома моят приятел и казва:

– Случи се.

– Какво?

– Имам неприятности.

Викам си: сигурно нещо маловажно, защото той е мнителен човек.

– Не – казва, – огромна неприятност: някой обидно е нарушил спокойствието ми. Бях излязъл само за час, а като се върнах и понечих да пъхна ключа във вратата, тя сама се отвори... Гледам, на пода лежи чекмеджето от бюрото ми и всичко е изсипано... златна верижка се търкаля и още някои ценни вещи са захвърлени, а са взети скъпи за мен неща и един златен часовник, който покойният ми баща ми подари, и още шестстотин броя древни монетки и един плик, в който имаше петстотин рубли за погребението ми и документ за гроб редом с майка ми.

Думичка не намерих какво да му кажа от изненада.

 – Какво е това? Вчера говорихме за онази история, а днес за единия от нас всичко се повтори в същия вид.

Сякаш го бяха извикали на изпит.

„Дай да те видим, ето, ти вчера се утешаваше с чуждата душа – я ни покажи сега самият ти какъв дух в тебе господства?”

Поседнах мълчаливо и питам:

– Какво направихте?

– Ами засега – отвръща – още нищо не съм направил, пък и не зная да правя ли? Казват, оплакване трябва да се подаде...

И ме пита по приятелски: какво ще го посъветвам? А какво да го съветвам? За оплакването вече му е казано, а в друго отношение – как да го посъветвам? Изчезнало е негово имущество, не мое – чужда обида лесно се прощава.

– Не – казвам, – не мога да Ви посъветвам, но ако искате, мога да Ви кажа как нещо подобно претърпях и аз веднъж и какво се случи по-нататък.

Казва ми: моля, разкажете.

И аз разказах какво се случи веднъж с мен и с един крадец.

Уших си аз веднъж шуба и ми струваше тя триста рубли, а беше доста тежка. Понякога тъй ми изтръпваха раменете, че бе непоносимо. И си докарах с нея лош навик – като вървя, все я свалям от раменете и затова скоро полите на шубата се оръфаха. Сутринта преди Бъдни вечер прислужницата ми казва:

– Шубата се е оръфала: не мога като шивач да подшия кожата, ще зашия с иг­лата, ама ще се набръчкат краищата; портиерът вика, че в съседната къща има познат шивач – много добре прави поправки; да пратим ли по портиера шубата при него? Той привечер ще я върне обратно.

Отвърнах: „Добре”. И момичето даде шубата ми на портиера, а той я занесе на познатия си шивач тука наблизо.

А на Бъдни вечер се затопли, закапаха капчуци: вечерта шубата не ми дотряб­ва – с палто си беше таман.

Забравих за шубата и не я потърсих, а на Коледа чувам в кухнята някакъв спор и смут: портиерът, блед и уплашен, не честити празника, а разказва, че шубата ми я няма и шивачът бил изчезнал. Моли ме да подам оплакване. Не подадох, но той подаде от свое име. Подаде той оплакване, а шубата ми, разбира се, я няма никаква и приказват, че и шивача го няма. Жена му останала с двете деца – едното на три годинки, другото кърмаче. Бедност, разправят, ужасяваща: и жената, и децата страшни, изпити – живеели в някакво кьоше, ама и за него не е платено, и нямат нищо за ядене. А за шубата ми жената казва, че мъжът й бил поправил шубата и тръгнал да я донесе и оттогава и той не се е връщал. Търсили го навсякъде, където би могъл да бъде, и тъй и не го намерили. Изчезнал шивачът, сякаш в земята потънал... Хвана ме яд, а после си направих друга шуба и почнах да забравям за изгубената, когато съвсем неочаквано в първата седмица на Великия пост дотичва при мене портиерът запъхтян и в скоропоговорка нещо ломоти:

– Ако обичате да отидете при съдията, аз оня шивач го проследих. Проследих го, подлеца, как идва тайно при жена си и начаса го хванах и при съдията го отведох. Той е там, при пазача. Сега ще се разглежда делото. По-скоро, моля ви. трябва да потвърдите. Вашата шуба изчезна.

Отидох. Гледам, наистина пазачът пази някакъв човечец, слабичък, изсъхнал, косата му като плъст, краката на шивача – криви като обръч, самият той в дрипи – няма кой да го закърпи и общият му вид един такъв полумъртъв.

Съдията ме пита изчезнала ли ми е шуба, какво представлява и колко струва?

Отговорих истината: имах такава и такава шуба, заплатена с триста рубли, а после я носих, колко струваше по време на изчезването – не мога да определя; може би на пазара за нея и сто рубли не биха дали.

Съдията почна да разпитва шивача – той веднага всичко си призна: „Подших я – казва - и тръгнах да я нося на портиера да я върне и да получа пари за ра­ботата. За беда портиера го нямаше вкъщи и вратата беше заключена, а господина не знаех по фамилия, нито къде живее; а ние у дома на Бъдни вечер ня­махме пукната пара. И аз си тръгнах от къщата и взех, че заложих шубата, а с взетите от залагането пари купих чайче и захарчица, бира и водчица, а по-късно на сутринта се уплаших и избягах и последните пари пропих и оттогава все се лутам”. Сега той не знае къде е изгубил и разписката и не може да посочи при кого я е заложил.

– Виновен съм, загуби се шубата.

– А колко според вас струваше шубата?

Шивачът не почна да го усуква и каза:

– Шубата беше хубава.

– Е, колко именно би могла да струва?

– Шубата е скъпа.

– Сто рубли можеше ли например да струва?

Шивачът надмина себе си по великодушие.

– Повече – казва – можеше да струва.
– Сто и петдесет струваше ли?
 – Струваше.

С една дума - браво на шивача: не сконфузи нито себе си, нито мене.
Съдията постанови: „по еди-кои си член” и определи три месеца затвор за ши­вача, а после да ми плати парите за шубата.

Излезе, значи, пълно удовлетворение за мене, а от съдията повече нямаше какво да се очаква. Аз си тръгнах за вкъщи, клетия шивач го подкараха към затвора, а жена му и децата почнаха да вият на три гласа. Какво повече е нужно?

Прати ми Бог да се разболея скоро от ревматизъм, който постарому, по руски наричаха „кълцаница”. Правилно са я кръстили! Денем болестта още и така, и иначе – може да се търпи, ала като дойде нощта, тя почва да те кълца и ня­маш възможност да заспиш нито за минутка. А лежиш ли без сън, си спомняш и представяш Бог знае какво, и ето че от ума ми не се маха шивачът с жена му и децата... Сега той лежи в затвора заради моята шуба, ами какво става с же­ната и дечицата? И с него са били зле, а сега, навярно, нещастията им край нямат. Аз каква полза имах от този съд и разследване? Нищо няма да може да ми заплати никога клетият шивач, пък и ако бях пожелал да не го оставя на мира за дребни пари, то от цялата работа щеше само на „просешка тояга да замирише”.

Няма да се занимавам аз с преследване.

Тогава защо подадох оплакването?

Това почна толкова силно да ме вълнува, че пратих да разбера жива ли е шиваш­ката жена и какво става с нея и с децата й?

Портиерът научил и каза: „Осъдена е на изселване и тъкмо днес ги гонят: за кьошето са натрупали вече шест рубли”.

– На ти сега и горко ми!

А „кълцаницата” нощем не ми дава да спя и се преобърна на човек: задремеш от умора, а клетият шивач изведнъж се появява и почва със студена ютия по бол­ните места като върху шивашки калъп да минава. И все минава, все разглажда, па и върху ставите с острия ъгъл натиска.

И тъй ме изглади той, че аз побързах да дам шест рубли, дано ми олекне, ако не на тялото, то поне на съвестта – защото съм сигурен, че в бедствията на шивашкото семейство е виновна моята жестокост.

Жената на шивача се оказа дама с чувствително сърце и дойде да ми благодари за шестте рубли... А самата тя цялата в дрипи, и децата голи...

Дадох им още три рубли.

А настъпи ли нощта, клетият шивач пак пристига със студената ютия. Защо ли го направих това?.

Ядосаш се и почваш да мислиш: ами как другояче трябваше да го направя? Нали не бива на всеки хитрец да се дава подаяние? Такива едни съмнения. Но ето че дойде и Великден. Шивачът имаше още месец и половина да лежи в затвора. Вече бях давал на жена му и по рубла, и по две много пъти, а за Великден трябва да им увелича с нещо пенсията. Е, според силите си я увеличих, ала жена му си въобрази още нещо и е недоволна от мене, и се сърди:

– Нашия баща ти го окова – казва, – какво сега ще правя с децата. Уби ни ти нас – тебе Бог ще убие.

И ми е смешно, и досадно, и жалко, и съвестно: несравнимо по-добре щеше да е, ако шубата ми заедно с шивача бе изчезнала изобщо от очите ми. Щеше да бъде и по-милосърдно, пък и по-изгодно: а сега, ако искаш да затвориш устата на една майка с гладни и мръзнещи деца - храни семейството на крадеца, че то къде ще отиде съвестта ти? Да ги умори може и един палач, а на тебе май че не ти се сяда на една маса нито с палач, нито с доносник.

Храня аз криво-ляво шивашкото семейство, а в душата ми е гадно. Чувствам сякаш съм направил нещо по-лошо от това да отмъкнеш чужда шуба. И не мога по никакъв начин да се отърва от усещането.

И ето че навръх Великден, всички бяха отишли на утренята, а аз болен бях ос­танал сам вкъщи и едвам бях задрямал, когато неочаквано ме спохожда един търговец от Орел, Иван Иванович Андросов. Той беше малко старче, много закръглено, с напълно побеляла глава; преди четирийсет години Андросов почина и е погребан в Орел. Последните години преди кончината си той живееше в извънредна бедност, а имаше много богат зет, който чрез някакви измами бе завладял неговото състояние. Баща ми уважаваше стария човек и го наричаше „праведник”, а пък аз помня само, че той идваше да присажда ябълки в нашите градини и се случваше, като седне в креслото, да не може вече да се измъкне от него: става той и креслото виси на него както черупката върху охлюва. Никога не тъжеше за нещо и винаги за всичко говореше весело, а когато му напомняха за обидите от дъщерята и зетя, той обикновено все отричаше:

– Е, голяма работа!

– Вие, Иван Иванович, да бяхте се оплакали.

А той отвръща:

– И таз добра!

– А като умреш от глад?

– Е, голяма работа!

– Няма да има кои да те погребе.

– И таз добра!

Казваха: глупав е.

А той не беше глупав: дойде у нас на Коледа и все ядеше вареники и ги хвалеше.

– Сякаш – казва – съм се натъпкал с топлички фъндъчета и не ми се ще да ставам.

Тъй и не стана от креслото, а взе, че умря, и ние го погребахме.

Нима такъв човек не знае какво прави! „Нима в безстрашната душа не живее Бог.”

Така май че и аз трябваше да направя: Изчезна! – „Е, голяма работа!”... А няма ли да се оплачете? – „И таз добра!” А колко по-добре щеше да ни бъде на всички нас, и на мен самия щеше да ми е по-спокойно.

Като разказах това, моят обран приятел се хвана за думите ми.

– Ето, смятах, че и аз ще направя всичко така. Няма да подавам никакво оп­лакване: и не искам да почнат да закачат хората и да им отровят Коледата. Загубило се и край: „Е, голяма работа; е, и таз добра”?

С това той приключи въпроса и аз нищо не посмях да му възразя, но после напра­во се измъчих: в един и същи ден ми се случи да говоря за това с мнозина и от всеки чувах срещу себе си и срещу него напълно несъвпадащи неща. Казваха ми:

– Глупаво сте го измислили! По този начин допускате снизхождение за всич­ки. Вие сте забравили закона! Всеки е длъжен да поправя и наказва другия и обратно. Това е първото правило.

Читателю! Бъди любезен: намеси се и ти в нашата история, спомни си на какво те е учил днешният Новорожденик: да накажеш или да помилваш?

Ако искаш някога „да бъдеш с Христос” – ти си длъжен да го решиш откровено и както го решиш – това си длъжен да следваш. Може би и тебе „навръх Коледа са те обидили” и ти си го затаил в душата си и се каниш да си отмъстиш? А може да се страхуваш, че ако оставиш да се размине, ще те е срам. Това е много вероятно, защото ние не помним добре кое е истинското „първо пра­вило”. Но ти си изясни днес, моля те, хубавичко това: обмисли с кого избираш да си: дали със законниците на разноречивия закон, или с Този, Които ти е дал „глаголите на вечния живот”. Помисли! Струва си да размислиш и изборът ти няма да е труден. Не се бои да изглеждаш смешен и глупав, ако постъпиш според правилото на Този, Които ти е казал: „Прости на обиждащия и намери в него своя ближен”[1].

Разказах ти дребни неща, а ти бъди умен, избери си и от дреболиите нещо по­лезно, за да има с какво да преминеш във вечността.

 

Превод от руски: Таня Атанасова