Борис Константинович Зайцев (188 –1972) е руски прозаик, мемоарист, драматург и преводач. Роден в дворянско семейство на минен инженер. Учи в Минния институт в Москва и в юридическия факултет на Московския университет (1898-1907), без да го завърши. Влиза в литературния кръг на московските писатели-неореалисти „Среда“ (Н. Телешов, В. Вересаев, Ив. Бунин, Л. Андреев, М. Горки). През 1906 г. се включва в литературната група „Зори“ и в издаването на едноименното списание. През 1921 г. е избран за председател на Общоруския съюз на писателите. От 1922 г. е в емиграция в Берлин, от 1924 г. живее в Париж. През май 1927, вдъхновен от разказите на поета княз Дмитрий Шаховски, приел монашеството, Зайцев предприема поклонничество в Атон, а през 1935 г. заедно с жена си посещава Валаамския манастир, принадлежащ тогава на Финландия. От 1947 г. до края на живота си е председателя на Съюза на руските писатели и журналисти в емиграция, ръководи литературния отдел във в. „Русская мысль“. Пише романи за руския живот в епохата на революцията и за съдбата на емиграцията: „Дальний край“ (роман, 1913), „Золотой узор“ (роман, 1925), „Дом в Пасси“ (роман, 1935), автобиогрaфичната тетралогия „Путешествие Глеба“ (1937) „Тишина“ (1948), „Юность“ (1950) и „Древо жизни“ (1953), художествените биографии „Алексей Божий человек“ (1925), „Преподобный Сергий Радонежский“ (1925), „Жизнь Тургенева“ (1932), „Жуковский“ (1951), „Чехов“ (1954) и др. Превежда „Ад“ на Данте (ритмична проза, 1913-1918, публикуван в 1961), „Изкушението на свети Антоний“ и „Просто сърце“ на Флобер. През 1964 г. пише последния си разказ „Река времен“, който дава заглавието на последната му книга. Погребан в гробището Сен Женевиев дьо Буа.